Смъртта на Автора

Някога, в един по-снобски етап от живота ми, бях чела нещо за това есе на Ролан Барт. Днес, докато търсех Camera lucida, го намерих – първо на английски, а после и този хубав превод на български. Начинът, по който го възприемам сега е потвърждение на Бартовата теза (а дали тя е авторова?) за реализация на текста чрез читателя. И за многоогласието на четенето.

…един текст се състои от множество начини на писане, произлезли от много култури, които влизат в диалог помежду си, пародират се и се опровергават, но съществува едно място, където тази множественост се уталожва, и това място не е Авторът, както се е приемало досега, а читателят…. за да възвърнем на писането неговото бъдеще, е необходимо да преобърнем мита: раждането на читателя трябва да се заплати от смъртта на Автора.

Не се наемам да коментирам Барт, би било прекалено. Припомняйки си притчата за обущаря и художника, ще се възползвам от повода и ще се огранича до това, от което поназнайвам. Може би защото се придържам твърде към „капиталистическия позитивизъм“ (в смисъла на Конт, предполагам) и още повече към присъщото на капитализма разграничение между ресурси и резултати/ползи, ми е трудно да приема, че авторът е мъртъв. Ако в света на идеите изглежда невероятно да се появи нещо наистина оригинално, така ли е с научните факти или с музиката?
Въпросът е какво означава смъртта на Автора – със сигурност не е това, което би подразбрал един икономист или, по свой си начин, един привърженик на свободния даунлоуд (отказ от хонорари или от позоваване).
Барт има предвид нещо друго – създаването и разплитането на смисъла или осмислянето на писането. Докато разказването е част от живота (който му подражава), както е и с приспивните песни или сватбените ритуали, няма място за икономика. Икономиката възниква тогава, когато се появи необходимостта от жертва – когато ритуалът се превърне в тегоба или (да се върнем в съвремието), когато човек трябва да се лиши от текущия си доход, за да да се изучи… И тъй като разказването или свиренето на китара не е само дар свише, тази жертва трябва да бъде възнаградена. Барт има предвид Твореца, икономистът или юристът се интересува от признаваненето на ексклузивни права (виж Чия е тази новина?), но това не са непременно различни неща.
Визникват и други въпроси: трябва ли да бъде награден читателят, след като той държи тайната на смисъла? Ако писането е диалог между култури и текстът е многомерно пространство, което никога не е завършено, каква е ролята на контекста? Как влияе пакетирането на текстове от различни разказвачи и не е ли редно да добавим до Читателя и този, който осъществява подбора – редактор, блогър или просто оператор, който решава, че една книга е подобна на друга (та ние постоянно се сблъскваме с еклектична смес от добри и лоши текстове, снимки, предавания и песни)?
Не можем да искаме отговорите на подобни въпроси от Барт.
И все пак, неговото есе, писано през 1968 г., оправдава и осмисля много от онова, което донесоха новите медии. Има какво да се мисли.