Изгубени в изобилието

Влизам в интернет, за да видя дали някой ми е писал и неусетно се озовавам пред статия за космическия туризъм, след като преди това съм прочела репортаж за новите градски култури, прегледала съм няколко клипа, пратени ми от доброжелатели по кюто, написала съм поне 1000 думи в онлайн разговори, които не са важни, и съм прочела мненията за нещата от живота в поредния форум, където съм била запратена, последявайки невъзстановима вече поредица от линкове. С изненада установявам, че са минали два часа, през които нищо не се е случило, може би с изключение на това, че съм научила нещо ново за Космоса, което скоро ще забравя. Както вече съм забравила и какво точно очаквах да намеря, когато започнах да сърфирам.

Изправен пред тази бездънна бездна от информация, измамно достъпна, защото се намира само на няколко клика разстояние, човек става все по-объркан и безсилен.
Чували сте за 100 пъти повече събития, имена, местности, отколкото преди 10 години, но не можете да обясните питагоровата теорема. Знаете всички заглавия на новините, но не знате детайлите и съвсем не разбирате защо се случва едно или друго.
Свиквате да четете по диагонал, дори когато имате време. Рядко дослушвате видеоклипове докрай, да не говорим за по-дългите статии.
Прескачате от тема на тема, дори когато става дума за ежедневните ви задължения, губите последователността в действията си.
Притежавате много, но несистемни знания във всякакви области.
Паметта ни се настройва да задържа само това, което не може да се открие в нета. Но не винаги се получава и все по-често забравяме рождени дни или крайни срокове.
Подозирам, че всеки, който прекарва по повече от 8 часа на ден в мрежата, се е сблъсквал поне с един от тези симптоми. Не зная дали е заболяване или обикновено пристрастяване. Зная само, че изобилието от информация рязко понижава способностите за концентрация и за възприемането на тази информация.
За някои това е поредната модерна болест – ADD, която обикновено са вменява на децата и звездите. Дори да е просто преумора или пресищане, този синдром на придобитата информационна предостатъчност, иска ответни мерки. Но само медицината не може да ни спаси, защото риталин и другите стимуланти няма да ни предпазят от информационното замърсяване, нито ще ни помогнат да намираме бързо това, което наистина ни е нужно и да го разбираме напълно.
Дори да сте свръхдисциплиниран, никога да не се разсейвате и да се придържите само към темата, която ви е нужна, не сте защитени от капана на изобилието. Не се ли е случвало да загубите часове, прелиствайки десетки зле написани статии, всякаква сбирщина от мнения, компилации от известни факти и дори научни публикации със съмнителна стойност, за да намерите накрая един единствен абзац, който ви казва нещо ценно.
Ние се намираме все още в първия етап на информационната революция и „презастрояването” вероятно е неизбежна част от него. Сега всеки доставчик на информация и реклами се бори за позиция на картата на зрителското внимание. С всички позволени средства – линкове, платени препратки, съвети за подобни парчета, които сигурно ще ви харесат, препоръки, класации, pop-ups и все по-мразените нестандартни рекламни банери.
Въпрос на време е теренът да бъде разчистен.
Нямам представа какъв бизнес модел ще се наложи. Дали ще пожелаем да плащаме за съдържание без реклами, каквато опция дава Adblock на Firefox? Или сайтовете, които прекаляват с препратките и линковете, ще променят модела и ще станат по-олекотени? Дали персонализацията няма да отиде по-далеч от личните стартови страници, ще успее ли да насочи по-добре съветите от типа „вероятно-харесвате-също”, ще видим ли търсене, съобразено не само с контекста, но и с поведението на потребителя (напр. с нещата, които е чел през последните 72 часа) А може дори скептицизмът ми да бъде опроверган и движенията, които настояват за авторски права над вниманието на публиката, да получат подкрепа.
Със сигурност знам едно – поне една от хипотезите, върху които се гради икономиката, е потвърдена дори в света на „Колкото повече”. Това е хипотезата за насищането или, ако предпочитате, за намаляващата полезност. Не съм убедена обаче, че следващото, което трябва да направим, за да пригодим света към икономическите теории, е просто да преместим изобилието откъм страната на предлагането, а дефицитът (на внимание) – при потребителите. Защото по логиката, според която за оскъдните ресурси се плаща, подобно лесно преобръщане на представите би трябвало да възнагради хората с много време за губене. Това не е продуктивно. По-логично е вместо това да бъдат предложени екстри за хората, които ценят всяка своя секунда, и за тези, за които информацията е „производствен фактор”.
Затова вярвам в бъдещето на технологиите, които филтрират и пречистват информацията – имам предвид не само търсачките от ново поколение, но и всякакви средства, които помагат да се отсеее доброто от лошото съдържание – чрез класиране, присвояване на рейтинги или сортиране според зрителския интерес.
Все пак много голяма част от средствата за справяне с диктатурата на Мрежата са извън сферата на икономиката и на технологиите и са въпрос на самодисциплина и въображение. Докато пишех това, например, реших, че занапред, когато успея да си спомня навреме за нечий рожден ден, ще пращам саморъчно надписана картичка, вместо електронно съобщение.

P.S. Изглежда скоро ще трябва да пиша и за моралната страна на превръщането на човека в информационен механизъм. След статията, която кръстих “Гугъл в мозъка” и темата за мозъчния аутсорсинг, се натъкнах на поредния повод за размисъл. Предупреждението е на Фукуяма и попаднах на него, докато търсех актуални данни за шеметния ръст на употребата на риталин. Фукуяма трябва да се чете по два пъти и винаги да се съпоставя с други мнения, за да се коментира. Но не се наемам. Само една забележка, която ми хрумна, докато го четох – изглежда добрата стара доктрина за въздържането (с която понякога се обяснява и лихвата) не е актуална в стимулирания свят на информационната икономика. Дали това означава, че крадем от бъдещето си?