Рейдиохед: едно действие, много обяснения

Мислех, че първа съм се сетила, че уникалният експеримент на Рейдиохед, които пуснаха последния си албум по схемата “плати-колкото-искаш”, е ценова дискриминация от трети тип, а не просто скъпа промоция или подарък, субсидиран от другите им „бизнеси”.

После ми хрумна, че нещо толкова очевидно не може да е останало незабелязано и реших да проверя. Търсенето на „ценова дискриминация” и „Рейдиохед” в Гугъл даде над 900 резултата. Ето този текст ми хареса, както и аналогията  на Greg Mankiw с бакшишите, които, признава той, икономистите не могат да обяснят. Не че съм прочела много от останалите текстове. Но нека отдам дължимото на Chris Anderson , за когото често ще имам повод да говоря. „Рейдиохед” не са изобретателите на продажбите от типа „плати колкото искаш” (no-fixed-price model). Андерсън припомня и за оспорваната вестникарска промоция на последния албум на Принс.

Разбира се, в поредицата аналогии може да бъде прибавен който и да е аукцион, тръгващ от символична цена, но мисля, че би било грешка – ако продавате на търг Пикасо и търсите максималната reservation price, това се дължи на ясната увереност, че продавате уникат; дори ако продавате тениски на търг, стартиращ от 0 лв., това не може да се сравнява с продажбата на онлайн съдържание, което е достъпно без разходи (има нулеви пределни разходи). За мен по-интересна е аналогията с експеримента на Стивън Кинг, въпреки формалните разлики: все пак Кинг се опитва да разреши проблема с непредвидимостта на търсенето.

Обърнете внимание и на финала на Андерсън:”Някоя информация иска да бъде безплатна, друга трябва да е наистина скъпа.”

Изобщо, намекът е за някакъв вид кръстосано субсидиране. Това изисква отделно внимание, защото е нещо, което наблюдаваме в застрашителни мащаби – до степен да не знаем кой плаща и кой поръчва музиката.

Може би много от нещата ще си дойдат на мястото, ако обърнем внимание, че става дума за експеримент, а не за регулярен бизнес модел. Още през декември даунлоудът от http://www.inrainbows.com/ бе спрян, предстои турне. А както подсеща тази статия (Radical Remix), след своя експеримент във Великобритания, Принс успя да продаде там 21 концерта при цени, надхвърлящи пет пъти предполагаемата стойност на подарения албум.

Наскоро Трент Резнър последва примера със своя албум Ghosts I – IV и с албум на Сол Уилямс, който продуцира – и двата частично възможни за свободен даунлоуд. Така, въпреки че “Рейдиохед” не дават заявка да продължат с промоциите, експериментите в търсене на нов модел за продажба на музика продължават.
За да обобщя, зад едно-единствено действие стоят поне пет бизнес модела, които си опитват да го обяснят: промоция, кръстосано субсидиране (според мен, първите две се свеждат до едно и също), ценова дискриминация, дарение (Gift economy), бакшиш (тъй като приходите бяха значителни, изглежда бакшишът е по-приложимо обяснение от дарението.) Що се отнася до ценовата дискриминация, нещо продължава да ме гложде. Ще пробвам да обясня по-късно.